Пърформанс в пърформанса

Фотография: „Пърформанс в пърформанса“

Проект „Свободното време на младежите в селските райони“ (Серадиля, Испания, 2006 г.)

Мечтаех си „Изкуство в действие“ да направи контакти с испански организации. Първият проект, който достигна до нас по пощата с предложение от испанска организация за партньорство, беше на тема „Свободното време на младежите от селските райони“. Мястото за провеждане бе малкото градче Серадиля, област Екстрамадура, централна Испания. Концепцията на проекта се въртеше около превенциите за дрогата, безработицата и спина. Някой от моя екип подхвърли:
– А бе какво ще правим в някакво испанско село през зимата? Сигурно няма да са пърформанси…
Но аз отрязах:
– Не ме интересува село ли е, зима ли е и на какви превантивни игрички ще си играем с испанците! Важното е поне веднъж да стигнем до Испания. А стигнем ли, все ще направим и пърформанс, дори и да няма публика!
Но не предполагах, че това пътешествие ще се превърне изцяло в продължителен пърформанс или пиеса от театъра на абсурда. Трябваше да пътуваме с автобус от София до Мадрид три дни и някакви часове без да спираме за преспиване където и да било. Общо на отиване и връщане, се налагаше да прекараме в автобуса около седмица. Покрай множеството международни проекти през изминалите около петнадесет години, аз вече бях претръпнал по отношение на пътуването дни наред с автобус.
На такова дълго пътешествие исках да се чувствам сред свои хора, с които да мога да се забавлявам, но и да успея да реализирам с тях пърформанс. И затова първо поканих Майото, Чумата и Любо Лоса, защото с тях винаги е весело и винаги успяваме да сътворим големи щуротии. Втората част от групата включваше Мо – Мишката, Веси – Сержанта, Ани Добревска и Ивета от курса на Веси, която уж добре знаела испански, но там го позабрави, а все пак ми трябваше преводач. Включих и двама студенти от първи курс Ася и Иван.
Потеглихме с автобус на една отвратителна фирма. Постоянно възникваха разправии, между стюардесата и пътниците. Повечето бяха наши „мургави гастарбайтери“ и създаваха много проблеми. „Обуйте си обувките, смърдят ви краката!“ „Не яжте в автобуса (имаше пред вид чесън) докато е в движение!“ – провикваше се стюардесата от време на време. Всички бяхме задължени да държим водата и храната си в страничен багажник, и когато шофьорът на автобуса решаваше да направи почивка, „хранителния сейф“ се отваряше за да се доберем до провизиите си. Всеки бързаше да си издърпа личната торбичка и бутилка с вода, храната се разсипваше и постепенно се превърна в един общ и трудно определим хранителен компост. Спирахме рядко за да ползваме тоалетна, защото тази в автобуса естествено се оказа заключена. На втория ден вече бяхме тотално схванати и с изтръпнали крайници. Мръсни, потни, зли. В някакъв постоянен унес съзирахме за части от минутата между клоните на дърветата известните средиземноморски курорти и си казвахме: „А, значи ето тук се провеждат филмовите фестивали и акустират яхтите на милионерите…“ .
Но, всичко си има край. Навлязохме в предградията на Мадрид и автобусът ни се повреди.
– На двеста, триста метра от тук има спирка на метрото. Довиждане! – се провикна стюардесата.
Обединени от общата несгода, всички пътници, независимо от етническите си различия, се потътрихме с багажите си в оказаната посока. Да, ама повечето от събратята ни не бяха пътували с метро и това създаде проблеми. Нашата група трябваше да се добере до автогарата за да се срещнем с Чумата и Лоса. Там щеше да ни чака и автобусчето, което да ни откара до Серадиля. Горе-долу можех да се ориентирам по картата в метрото и поведох групата, но към нас се присъединиха и три циганки, които също искаха да стигнат до автогарата. Казах им да се движат с нас. На една от спирките обаче се качи циганче и започна да проси. „Ха, махай съ от тукъ!“ – го изгониха с ритници трите ни спътнички. Слязохме на автогарата и се наложи да им обяснявам как да се обадят от близкия телефон на роднините си. „Благодарим бате – казаха ми те – без теб немаше дъ съ опраим“. По времето на тези преживелици се срещнахме с Чумата и Лоса, а също и с шофьора от Серадиля.
От автобусчето в Серадиля, слязохме трима брадясали мъже и няколко жени превишаващи поне с една, две глави посрещащите ни дечурлига. Мисля, че илюзиите на испанците за европейски младежки обмен, в този момент рухнаха. Настаниха ни в нещо като хостел, който бе част от манастир. Като влязохме вътре леко се потресохме, защото във всяка стая над леглото имаше принтиран образ на някакъв светец. И още в първия момент, от пътя мръсни и потни Любо ми казва:
– А бе трябва някъде да си сложим обувките, не можем да ги оставим в стаята, че смърдят!
Виждаме с него в коридора една врата. Отваряме я и вътре е тъмно. И си слагаме обувките зад вратата. На другия ден се оказа, че било параклиса на католическия манастир!!
На другия ден се запознахме с испанците. Те бяха доста радушни, но нямаха никакъв опит в проекти. Проектът им беше написан сякаш от някой от нашите студенти – идиоти. Директен превод от испански през Google на английски. И никой нищо не разбра от текстовете. Даже Чумата се задави от смях, докато се опитваше да ги прочете.
Ние настоявахме да направим някакъв пърформанс и испанците се съгласиха. Не бях правил досега пърформанс на обяд, освен този. При подготовката, както обикновено групата ми се лигавеше докато не се разкрещях и не структурирах действието по време. Пърформансът започваше с Ани, която извлачваше на сцената огромния си куфар, който беше помъкнала от България. Следваха движенчески изпълнения и скечове. А накрая Чумата и Майото направиха някакво огромно животно от възглавници и се боричкаха. При това Чумата беше навлякла долните си гащи на главата. На финала Ани символично се самоубиваше говорейки на френски.
Испанците много ни се радваха колко бързо сме успели да измислим и изпълним този пърформанс.

Историята разказа - Орлин Дворянов

* Настоящият пост е част от изложбата "33+33" по проект „ГраничНО“. Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, по „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации“.